Наказателната репресия, не се е явила на историческата сцена на средновековна България в онзи облик , в който ни я разкрива българското феодално писано право. И тук преходът от порядките народовообщинния строй към тези на класовото общество се характеризира с наличието на преживелици от стария порядък и с постепенно налагане на новите институции, обусловени от нуждите и изискванията на изграждащия се феодализъм.
След създаването на българската държава в българските земи са се прилагали три различни вида наказателна репресия – кръвното отмъщение, откупът и налаганата от държавата наказателна санкция. Тези три начина за наказване на провиненията срещу обществения ред и отделната личност, познати и на всички останали славяни, разкриват еволюцията на наказателната санкция.
За кръвната мъст като типична проява на славянските племена намираме данни още в Стратегикона на Псевдомарвийкий ( съчинение, писано в края на VI век ) , където се казва: "Към чужденците ( славяните) са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада пордаи небрежността на този, който го е приел, то онзи, който му го е предал, започва война срещу него, считайки за свещен дълг да отмъсти за госта." Няма съмнение ,че кръвната мъст, която се е прилагала при провинения срещу чужденец, с по-голямо основание и сигурно с по-голяма сила се е прилагала, когато провинението е засягало някой от членовете на рода. За кръвната мъст, която славянските родове са прилагали столетия след времето, когато е бил написан Стратегиконът на Псевдомаврикий, намираме данни в историческите извори на руското, полското, чешкото право. Особено характерен в това отношение е тектът на чл.1 от кратката редакция на Руската правда, който отразява съществуващото по това време на съставянето й ( 1016 или 1036 год.) обичайно право: "Ако човек убие човека, то братът отмъщава за убийството на брат си, за бащата – синът или синът на брат му, или племенникът от страна на сестрата; ако няма никой, който да отмъсти , да се дадат 40 гривни на убития!"
Постепенно нуждите на общественото развитие, опасностите, които е криело приложението на кръвната мъст, саналожили да се установи системата на откупа, за която също така има немалко сведения в изворите на руското , полското и чешкото право. При определяне на този откуп в развитието на наказателната репресия определено участие започнала да взема и държавната влас – по този наичн би трябвало да се обясни преходът от откупа като частноправна санкция към глобата като налагано от държавата наказание.
Съвместното съществуване на тези различни системи в славянските страни е установено по убедителен начин и от обширната редакция на Закона за съдене на людете в главата , озаглавена " За враждата": Ако някой извърши убийство, пророкът и законодател Моисей наредил да отиде ръка за ръката, око за око и глава за глава, а който се откупи , да се прогони от тази земя. Съвместното съществуване на системите на кръвната мъст, откупа и държавното наказание в средновековна България в епохата преди покръстването е установено и по косвен начин от Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите.
На първо място Отговорите установяват , че някои тежки престъпления , специално престъпленията против военната дисциплина, са били наказвани от самата държавна власт и то извънредно строго – със смъртно наказание( отг. 40, 22, 23, 25). За други престъпления – убийства, тежки телесни повреди , изнасилвания – в Отговорите или не се говори, или ако става дума за някои от тях, не се посочват санкции, налагани на провинените. А липсата на сведения за това , какви са били преди покръстването санкциите, налагани на онези , които са извършили убийство на своите близки , и липсата на въпроси за това , как трябва да се постъпва срещу другите убийци, следва да се третира като указание , че убийството не е било санкционирано от държавната власт. Иначе княз Борис би отбелязал по някакъв наичн неговата наказателна санкция, както е отбелязал наказтелната санкция срещу нарушителите на военната дисциплина ( известно е ,че папата не е пропуснал да отбележи следваната дотогава практика , когато княз Борис му я е посочил). По същия начин трябва да се тълкува и фактът, че в Отговорите, а следователно и във въпросите на княз Борис не са намерили място и редица други тежки престъпления – всички те очевидно са били предоставени на частното отмъщение, както е било и у другите славяни. Това заключение се потвърждава и от текста на гл.83 от Отговорите на папа Николай и този текст трябва да се окачестви като втори съществен момент при разрешаване на поставения проблем. Княз Борис е запитал папата позволено ли му е да съди углавните провинения. Въпросът показва ,че правораздавателната компетентност на българския княз не е била безспорна във всички области на наказателното право А това е убедително указание , че даже по времето на княз Борис частното отмъщение (кръвната мъст) е продължавало да съществува като наказателна сакнция за множество провинения. За неговото широко приложно поле и след покръстването ни дават указание засилените санкции срещу нарушителите на азилното право ( правото на църковно прибежище), които намираме в гл.16 от ЗСЛ ( Римянцовски препис) и чл.42 от Закона на Константин –Юстиниан (Софийски препис).
Примери от следваната в средновековна България практика подкрепят направеното по-горе заключение. Обстоятелството ,че княз Борис е наказал без съд и процес петдесет и двама боляри, които бунтували народа , заедно с цялото им поколение , след като бунтът е бил потушен , фактът ,че Иван Асен II наредил без каквото и да е било съдебно разследване да бъдат лишени от живот двама евреи, които не изпълнили неговата заповед да ослепят пленения Теодор Комнин, са също указание за широкото приложение на саморазправата и на кръвната мъст в българските зами през средновековието. Вярно е ,че бългаският владетел като божи поставеник според концепциите за държавната власт през средновековието е разполагал с неограничена власт и е могъл да действа, както намери за добре. Но вярно е , от друга страна, и това, че начинът на неговите действия е бил определен от тогавашната практика , от неизкоренените чрез християнството спонтанни реакции за незабавно цанкциониране на извършеното престъпление или провинение от самия потърпевш без съдебна намеса. Ако да не беше така, българският владетел, който е бил върховен блюстител на правото в своята държава, не би постъпвал по описания по-горе начин.
От друга страна, установено веднъж ,че редица провинения са били наказвани по пътя на частното отмъщение, и то не само преди покръстването, едва ли може да породи сериозен спор разбирането ,че в някои случаи и в България, както и в останлите славянски страни, кръвното отмъщение е било заместено от откупа – особено когато провиненият род е проявявал готовност да даде подходяща, пълноценна по тогавашните разбирания отплата и у потърпевшия род, особено след изтичането на един по-продължителен срок,когато чувството за мъст е било значително притъпено.
Но ако преди покръстването кръвната мъст и частноправният откуп са имали много широко приложение, ако даже и след покръстването тези прояви , присъщи на един недостатъчно развит правен порядък , не са изчезнали , няма съмнение все пак ,че основната наказателна санкция , която след покръстването все повече и повече е печелела терен успоредно със засилването на държавната власт , е била налаганата от държавата наказателна санкция..
Но ако при писаното право наказателната репресия не буди съмнения ( престъпните състави и наказателните санкции в ЗСЛ, Еклогата и Земеделския закон са ясно и точно установени ) не би могло да се каже същото и за обичайното право. Преки данни в тази насока няма затова трябва да се имат впредвидкосвени данни от домашни и чужди правни паметници. Веднага трябва да се каже,че почти всички тежки провинения срещу обществения ред и срещу живота, телесния интегритет, честта и имота на отделната личност са били санкционирани и от обичайното право на южните славяни. Това установяват както Винодолският закон и Полицският статут, така и данни, които могат да бъдат извлечени от по-късните източници на това право. Разбира се , при цанкциониране на различните провинения, според данните на посочените по-горе правни паметници са били меродавни в последна сметка разбиранията на изграждащатата се , респективно на изградената вече феодална класа, която ги е санкционирала юридически. Затова – както и в областта на писаното право – не само съставът на наказауемите деяния, но и техните санкции обикновено са се определяли от тези интереси – провиненията от феодално зависимите люде са били по-сурово санкционирани от провиненията на представителите на господствуващата класа. Но обичайното право не е достигнало до тези кайно сурови санкции , които е установило писаното право.
Основната наказателна санкция според обичайното право на южните славяни е била глобата. Тази санкция срещаме най-често в текстовете на Винодолския закон и на Полицкия статут.
Според Винодолския закон с глоба се наказват грабежът, убийството на феодално зависим селянин , изнасилването , нощната кражба, насилието, палежът. Полицкият статут предвижда глоба за онзи, който е предивикал свада и побой ,за счупен в побоя зъб, за отсечен нос и обезобразено лице, за убийство, за обида чрез действие, за обида с думи, за кражба. Както Винодолския закон, така и Полицкия статут познават и смъртното наказание, и членовредителството, но те се налагат само при изключително тежки провинения. Характеро е ,че и къснатата южнославянса компилация Закон на Константин-Юстиниян разкрива широко приложение на наказанието глоба, а още по-характерно е,че компилаторът, съставител на закона на Константин-Юстиниан, е заменил в много случаи неподходящи от гледище на славянското обичайно право наказания – лишаване на виновния от дрехите му, остригване на косите, жигосване – с глоба.
Българските царски грамоти дават ценни указания за режима на глобата като наказателна санкция по време на Второто българско царство. Те установяват колективна наказателна отговорност в тежест на село, на територията на което са били извършени определени провинения – убийство, кражба на коне , похищения на девойка и т.н. Това, което е съществено с оглед на интересуващия ни въпрос, е, че и според българското феодално право глобата е имала широко приложение, като е била свързана с принципите на колективната отговорност. В същия смисъл са и данните , които намираме в сборниците на Бобчев и които отразяват обичайноправната наказателна санкция от по-ново време – от втората половина на XIX век.
Втори важен проблем във връзка с глобата като основна наказателна санкция по обичайното право е проблемът в чия полза е била присъждана глобата – в полза на потърпевшия, в полза на държавата или се е деляла между потърпевшия и държавата. Не е странно , като се вземе предвид, че исторически глобата е доразвитие на древния откуп, че славянското обичайно право познава и трите разрешения. Достатъчно е да се проучат текстовете на Винодолския закон, на Полицкия статут и на източниците на руското обичайно право , за да се види , че е така. Как стои въпросът по нашето обичайно право? Поради крайната оскъдност на източниците категорични заключения за цялостното развитие на глобата в нашите земи мъчно биха могли да се направят.Но що се касае до нейния облик при окончателното изграждане на феодалните отношения, въпросът е още по-ясен. Трябва да се има предвид преди всичко , че още в Първата българска държава разпоредби на правни памтеници , повлияни от обичайното право ( Крумовите закони, началния текст на ЗСЛ), установяват конфискация в тежест на помагачите на крадците, на нарушителите на наредбата да се даде земя на просяците , в тежест на езичниците. Конфискацията във всички тези случаи е била публичноправна, а не частноправна санкция. Разглежданите текстове говорят ,че в средновековна България, която още при съдаването си се е отличавала със силна държавна организация, публичноправният характер на имуществените наказания отрано се е проявил.
За глобите по време на Втората българска държава, съществуват още по-ясни указания, че те са се присъждали в полза на държавата. Според българските царски грамоти както глобите за убийство – фун, така и глобата за кражба на коне – конски тат, тази за отвличане на девойки – девичи разбой и т.н. – а били заплащани в полза на държавата , преди да бъдат предоставени на надарения манастир. Само по този наичн би могло да се обясни фактът ,че те са били отстъпвани на манастира заедно с феодалната собственост.
Източник: "История на българската феодална държава и право" с автори Михаил Андреев и Фани Милкова.
Източник: http://www.kriminalist.info
